Всичко е по толкова абсурден начин обърнато, че най-нормалното нещо е да търсим схема в изхвърлянето на отпадъците си. Да предприемаме действие едва, когато знаем кой ще покрие щетите, дори да има застрашени животи или да допуснем, че човек, доказващ с всяко свое действие адекватност и почтеност, е измамник, защото просто не е възможно да не бъде, защото такива хора не съществуват. Да сте виждали еднорози? И аз не. Ясно е тогава Ивелин какъв е…

    И въпреки всичко, ако не си дадем шанс да повярваме в драконите как ще си позволим да създадем всички онези истории за героите, които са побеждавали злодеите и са били примерът, който сме следвали, когато ни е било трудно. Ако не си позволим да повярваме, че съществуват неща, до които никога преди не сме се докосвали, щеше ли да съществува нещо изобщо.
    И не това е най-нелепото. Нелепото е, че ние се страхуваме да повярваме. Страхуваме се да не бъдем балъци, да не ни наранят, да не се окажем прецакани, но истината е, че това е част от живота и няма как да избягаме от подобен тип преживявания. Но можем да направим осъзнат избор. Както пише в една книга: 
 „Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен - сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя е доволна от своя.“
    (“Вината в нашите звезди“-Джон Грийн)
    Така е и с доверието. Винаги можем да бъдем подведени, но имаме избора кой да ни подведе. Щастлива съм от решението да се доверя на организацията на Ивелин Михайлов и приемам и заставам зад всички нейни каузи и решения, независимо какво ще се случи от тук нататък. Гордея се, че съм човек, който има сърцето да повярва, че личност като г-н Михайлов съществува и напук на всичко има хора, които гледат обществените интереси, спазват законите и се посвещават да създадат среда, за която сме чували, но никога не сме смеели да се надяваме да я усетим.