В края на днешното си заседание на 24 април 2026 г., малко след като обяви окончателното разпределение на мандатите в 52‑то Народно събрание, Централната избирателна комисия (ЦИК) съобщи за повече от 20 заявления на кандидати‑депутати, с които те настояват да не бъдат избирани за народни представители.

Това се случва на фона, че 52‑то Народно събрание ще бъде съставено от пет формации, които преминават 4‑процентната избирателна бариера. Най‑много от заявленията‑отказ идват от кадри на Движението за права и свободи (ДПС- Ново начало). Те са предимно кметове и други лидери, за които се предполагаше, че ще се задържат в местната власт вместо да заемат място в парламента.

Част от тези откази служат и за стратегическо освобождаване на места за ключови фигури на движението – като Хамид Хамид, Байрам Байрам и Станислав Анастасов, които са по‑долу в кандидатските списъци, но се очаква да влязат в НС след редуването на мандатите.

Освен от ДПС, няколко отказа идват и от представители на други формации, които влизат в парламента, но са предпочели да се задържат на местно ниво или в други сфери. Това е възможно  според действащото законодателство и води до преразпределение на мандатите в рамките на съответната партия, без да променят общия брой депутати, с които всяка формацията влиза в 52‑то НС.

До сега деветнайсет души поискаха да бъдат заличени от листите на ДПС, един - от "Прогресивна България", и един - от ГЕРБ - СДС. От листата на ДПС в 30-и МИР - Шумен, се отказват Нида Намъков Ахмедов и Айсел Алиева Мустафова. Водач на листата става Хамид Бари Хамид.

Не изглежда ли това като манипулация на изборите?

Това е често повтаряна практика –мандатите се предават по партиен механизъм. Партиите се оправдават със законността на процедурата и с мотива да се използва максимално „опитната ръка“ в парламента, но този практика поражда дискусия за реформа на начина на изграждане на депутатските списъци.

Защо често депутатите не са от района, от който ги избират? Познават ли добре местните проблеми?

В България системата, при която депутатите могат да не са от района, от който ги избират, е въведена с многомандатната пропорционална система след 1991 г. и не е „сменяна“, а се развива върху този основен принцип: мандатите се разпределят по партийни списъци и национални/регионални резултати, а не според местоживеенето на кандидата. Законът не изисква депутатът да е от конкретния район, а само да е български гражданин над 21 г. с избирателно право. Повечето избиратели обаче смятат, че регионалното познаване е много важно. Възникват въпроси дали един депутат, който не е свързан с конкретната община или област, може да познава добре проблемите с училищата, пътищата, социалните нужди и местния бизнес.

Докато мандата се приема като „национална функция“ и се фокусира по‑скоро върху политическата квалификация и лоялността към партията, малките общини ще тънат в мизерия и забрава.