Външният министър на Иран Абас Арагчи използва телефонния си разговор с Велислава Петрова – външен министър на България, за да отправи едно от най-острите досега предупреждения към София за авиобаза „Безмер“. Според официалното съобщение на иранското правителство той е заявил, че временното разполагане на американски бойни самолети в подкрепа на военни операции се възприема в Техеран като улесняване на агресия срещу Иран и като „осъдително, неприемливо и несъвместимо“ с традиционно добрите отношения между двете страни. Външният министър на Ислямската република настоява България „спешно да преразгледа“ позицията си за Безмер и предупреждава, че подобни действия носят последствия за държавите, които позволяват използване на своя територия срещу Иран.

В разговора си с българския министър Арагчи се позовава на Резолюция 3314 на Общото събрание на ООН, която дефинира агресията и изрично посочва, че предоставянето на територия за агресия срещу трета държава само по себе си е акт на агресия. Именно през този юридически и политически филтър Техеран гледа на решението за „Безмер“ – не като техническа логистична мярка, а като участие в военни действия срещу Иран. Разговорът с Велислава Петрова не е изолиран ход, а част от по-широка дипломатическа офанзива: в същия ден Арагчи говори и с кипърския министър Константинос Комбос за евентуално използване на чужди военни бази в Кипър в операции, насочени към Иран.

Защо ни представят две различни версии? Само преди дни премиерът Румен Радев увери, че Иран „разбира много добре“, че самолетите в Безмер не са предназначени за бойни действия и че няма основание да се очаква влошаване на двустранните отношения. Според него става дума за добри, стабилни отношения и за мисия, която няма да бъде използвана срещу Иран. Телефонният разговор на Арагчи с Петрова обаче рисува диаметрално противоположна картина: иранската страна изрично заявява, че решението подпомага военни действия, противоречи на приятелските отношения и се приема като акт на агресия, за който България ще трябва да поеме отговорност. Между двете версии зейва дълбока пропаст – или София подценява реакцията на Техеран, или Техеран използва случая за ясно, публично предупреждение към всички, които отварят бази за американски самолети.

Критиката към Безмер не е единичен инцидент, а поредно звено в серия от сигнали от Техеран към София. Когато в рамките на седмица се натрупат няколко предупреждения, въпросът вече не е дали има „недоразумение“, а дали българското правителство съзнателно поема риска да бъде възприемано като страна, допуснала агресия срещу трета държава. На този фон уверенията, че „нищо няма да се случи“ звучат все по-слабо, особено когато други европейски лидери – от Испания през Италия до Франция – избягват да поемат подобен ангажимент в толкова напрегнат регионален контекст.

На този фон решението за „Безмер“ и реакцията на Иран не могат да се разглеждат само като „технически детайл“ от съюзническо сътрудничество. За държава извън НАТО, която вижда американските самолети като потенциална заплаха за своята сигурност, фактът, че друга страна предоставя база, е реален геополитически акт, а не абстрактна солидарност. Въпросът пред София не е дали е „добра“ или „лоша“ в очите на някого, а дали защитава собствените си интереси, икономика и сигурност – и дали оценява трезво риска от това да бъде възприемана като страна, участваща в агресия.