Скандалите в публичното пространство често започват шумно, но рядко водят до същински разговор по същество. Поредният пример за това е сблъсъкът между публични фигури като Асен Генов и Явор Дачков, който бързо се превърна в типична „дигитална арена“ – обиди, крайни квалификации и идеологически внушения. Вместо аргументи и факти, дебатът се плъзна към лични нападки и културни разделения, които удобно изместват вниманието от реалните проблеми. Този модел не е нов. В българската политическа и медийна среда често се използва т.нар. „културна война“ – противопоставяне между „елити“ и „народ“, между „либерални“ и „консервативни“ възгледи. Така сложни теми като корупция, публични финанси и здравна политика се свеждат до емоционални сблъсъци, които ангажират вниманието, но не решават нищо.

В центъра на последния обществен спор попадна и темата за здравеопазването – сектор, който традиционно страда от неправилно финансиране, структурни проблеми и съмнения за злоупотреби. Повод стана популярността на платформа, известна като „Диагноза България“, която използва анализ на данни, за да откроява т.нар. „аномалии“ в разходите на обществените болници.

Според публично достъпна информация, подобни анализи стъпват върху данни от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), Министерството на здравеопазването и Агенцията за обществени поръчки. Те търсят отклонения в броя на клиничните пътеки, стойността на процедурите и сезонни пикове в дейността на лечебните заведения.

Тук обаче започва и спорът! Къде свършват данните и започват интерпретациите!? Анализират ли се всички болници или основно държавните? Отчитат ли се спецификите на отделните лечебни заведения – например спешност, тежки случаи, национално значение? Може ли всяко отклонение от средното да се тълкува автоматично като злоупотреба?

Реалността в системата показва, че големите държавни болници – особено в София – поемат най-тежките случаи от цялата страна. Това естествено води до по-високи разходи, повече сложни интервенции и концентрация на пациенти, което може да изглежда като „аномалия“ в чисто статистически модел. Пример за това са интензивните отделения, където се лекуват пациенти в критично състояние – с апаратна вентилация, сложни операции и продължително лечение. Тези случаи са значително по-скъпи и трудно могат да се сравняват със средни стойности.

Независимо от споровете около конкретни платформи, експертите са единодушни по няколко ключови проблема в българското здравеопазване: Липса на равномерно разпределение на медицинските услуги – много региони остават без ключови специалности като кардиология и неврология. Концентрация на ресурси в големите градове. Недостатъчен контрол и прозрачност при разходването на средства. Напрежение между държавния и частния сектор.

По данни от последните години, значителна част от средствата на НЗОК се насочват към частни лечебни заведения, което поражда дебат за баланса в системата и условията, при които работят различните типове болници.

Един от най-сериозните рискове в подобни обществени скандали е подмяната на фактите с емоция. От една страна, защитата на медицинските специалисти често се изразява чрез апели към тежкия им труд и ежедневните спешни случаи. От друга – критиките към системата понякога използват силни обвинения без достатъчно контекст. Истината вероятно е по-сложна. В системата има както реални проблеми и злоупотреби, така и сериозно натоварени професионалисти, които работят при тежки условия. По последни налични данни частните болници държат около една трета от пазара по плащания от НЗОК – приблизително 34–35% от платените дейности отиват към тях, а останалото – към държавни и общински болници.

Какви са съществените разлики?

 Частните болници се отчитат пред НЗОК по същите клинични пътеки и електронни системи като държавните, но имат съществено различен режим по отношение на обществени поръчки, собственост и публичност на разходите.  Държавните и общинските болници са задължени да прилагат Закона за обществените поръчки (ЗОП) при закупуване на лекарства, консумативи, апаратура и услуги; частните болници, като търговски дружества с частна собственост, по правило не са субекти по ЗОП и могат да купуват по вътрешни правила. Държавните/общинските болници имат допълнителни изисквания за отчетност към Министерството на здравеопазването, Сметната палата и други контролни органи (включително детайлни годишни отчети за дейност и финанси), докато частните се отчитат основно като търговски дружества – към НАП и регистрите, без пълна прозрачност на всеки договор и поръчка. Държавните болници поемат по-голямата част от тежката спешност и социално значимите случаи, което е регламентирано в здравната карта и различни нормативни актове; частните имат право да избират обем и профил на дейността си и често се концентрират в по-предвидими, планови и по-високо платени дейности.

Разликите при лекарствата са най-видими: държавните болници по закон трябва да купуват през обществени поръчки, докато частните могат да купуват по собствени договорки, което води до огромни разлики в цените за едни и същи медикаменти. Разследвания през 2023 г. показват случаи, в които едно и също лекарство струва около 9638 лв. в държавна болница, но достига 138 887 лв. в частни болници – над 14 пъти разлика за идентичен продукт, купуван чрез частни договори без ЗОП.

 А може би зад всичко това стои следваща стъпка на приватизация на държавно и общинско имущество?! Докато ни обясняват, че държавното здравеопазване е неефективно и корумпирано, под масата вече се пише сценарий как областните болници да станат общински, а останалите държавни – да бъдат разпродадени на борсата. Така държавните клиники тихо се ще се изкупят – първо с прехвърляне на собствеността, после с продажба на акции на частни инвеститори, които ще влязат през фондовата борса, но ще управляват с логиката на печалбата.

Всяка нова „разкрита сензация“, като тази, рискува да се превърне просто в поредния шумен епизод, който отвлича вниманието от същинските реформи!!!