Има нещо парадоксално в самия феномен на публичната известност: колкото повече очи са вперени в даден човек, толкова по-лесно той забравя, че тези очи принадлежат на същите хора, сред които живее. Известните личности често изпадат в своеобразна амнезия за общото пространство — онази тиха забрава, в която правилата, валидни за всички останали, сякаш спират да ги засягат. Това е едно особено отчуждение, при което човек започва да възприема себе си не като гражданин, а като изключение.

Механизмът, който захранва тази самоизмама, е добре познат. Постоянното внимание, аплодисментите и угодническите усмивки постепенно изграждат усещане за недосегаемост. Когато някой години наред е бил третиран с привилегии — места на първия ред, отделни входове, услуги, които обикновеният човек дори не смее да поиска — у него неизбежно се формира навикът да очаква светът да се нагажда към него. Привилегията рядко се усеща като привилегия; тя се усеща като естествено право. Точно в този момент разумът би трябвало да се намеси — но рядко го прави, защото обкръжението, вместо да го коригира, го насърчава.

Конкретният пример е ежедневен и дразнещо разпознаваем: неправилно паркиране на обществено място. Правилното паркиране важи за всички — но не и за лъскавата колата с тонирани стъкла, спряла така, защото на шофьора е по-удобно така. А кой е той? Известният на всички нас Тони Стораро, дошъл в родния си град за малко! Това дребно на пръв поглед своеволие е по същество аритметика на безнаказаността: един момент на удобство, закупен с неудобството на други непознати.

Затова истинският въпрос рядко е само дали някой е паркирал неправилно — а дали изобщо е забелязал, че пречи на други. В този смисъл лъскавата кола неправилно паркирала е просто най-видимият симптом на по-стара болест: убеждението, че славата е разрешава всичко. Може би затова най-точната мярка за известност не е броят на последователите, а готовността да бъдеш възпитан, отзивчив и добър човек.