Някога Нови пазар не беше просто градче между Шумен и Варна. Той беше град на труда. Град, който сутрин се събуждаше с фабричните сирени, с потока от хора към цеховете и с увереността, че утре има работа, заплата и място за децата ти. Най-яркият знак за този живот беше завод „Китка“ — предприятие, което не просто произвеждаше порцелан, стъкло и кристал, а създаваше национално самочувствие.

Историята му започва през 1919 г., когато братята Атанас и Йордан Петрови откриват предприятие за тухли и керемиди. До 1934 г. то носи името „Плиска“, а по-късно получава името „Китка“ — с амбицията да създава красиви изделия по европейски образец. Първият порцеланов кухненски сервиз излиза от завода още през 1936 г., когато там работят около 280 души.

С годините „Китка“ расте заедно с Нови пазар. Производството на домакинска стъклария започва през 1943 г., голямото индустриално разширяване идва през 1963 г., а порцелановият цех започва работа през 1974 г.

През 1986 г. „Китка“ вече е комбинат за порцелан и стъкло с около 3 500 работници и служители — определян като най-големия подобен комбинат на Балканския полуостров. Само три години по-късно основните му фондове са оценени на над 41 милиона лева.

Това не са само цифри от пожълтели отчети. Зад тях стоят хиляди човешки съдби: стъклари, формовчици, майстори на порцелан, технолози, шофьори, счетоводители, хора от Нови пазар и околните села. Заводът е имал работнически стол, здравна служба, аптека, радиоуредба, спортни отбори, заводски вестник и 140 жилища за работници. Изграден е и модерен собствен профилакториум на завода. Около 1968 -70 г. завод „Китка” заделя 150 000 лв. за далекопровод и електрификацията на местността Станата, изгражда пътя от Нови пазар до местността с алеи и чешми. За строителството на профилакториума се организират бригади от работници и служители, освен ангажираните строители. Това е било предприятие, което в реалния смисъл е изграждало общност…. Днес това е най-тъжната гледка от времето на прехода в Нови пазар – профилакториумът в местността Станата, вилната зона на града.

След 1990 г. думите „преход“, „реформа“ и „приватизация“звучат като обещание за по-добър живот. На много места обаче те се превърнаха в друго: закрити цехове, продадени активи, разпилени колективи и семейства, принудени да търсят препитание далеч от дома.

През ноември 2002 г. темата за съдбата на „Китка“ стига и до парламента. В отговор на актуален въпрос на шуменския депутат Димитър Дъбов тогавашният вицепремиер Николай Василев признава, че около предприятието остават повече въпроси, отколкото ясни отговори. По това време става известно, че профилакториумът на завода е собственост на турския бизнесмен Байрям Баш, придобил стъкларски цех на „Китка“ АД. По-късно дружеството, свързано с този цех, е обявено в несъстоятелност.

Тази история е болезнен символ на годините на прехода — когато активи, изграждани с труда на поколения хора, сменят собствениците си, а работниците остават да чакат отговор на най-важния въпрос: какво ще стане с работата им и с града им? Вместо ясна стратегия за запазване и модернизиране на производството, Нови пазар вижда как части от някогашния индустриален гигант постепенно изчезват. Порцелановото производство на „Китка“ е прекратено през 2002 г. по съдебно решение. Така един от разпознаваемите знаци на Нови пазар — сервизите, чашите, декоративните изделия, носещи името на града — остава в миналото.

Стъкларската част оцелява в преобразен вид. Бившият социалистически завод „Китка“ е свързан с „Ново стъкло“, а през 2006 г. гръцката Yioula Glassworks обявява инвестиция от 36 млн. лева за обновяване на производството на домакинско стъкло. Това е важно, защото показва, че традицията и уменията на хората са имали стойност. Но оцелялата част не може да изтрие загубата на онзи голям комбинат, който е носел работа и сигурност на хиляди и доходи на държавата. 

Нови пазар не е сам в тази история. След 90-те години много български градове преживяха еднаква съдба: предприятията, създавани с десетилетия труд, бяха оставени без перспектива, раздробени или разпродадени. Печеливши от сделките може и да е имало, но цената я платиха работниците и жителите на малките градове.

Днес населението на Нови пазар е 9 826 души. За сравнение, през 1985 г. градът е имал 16 320 жители, а през 1992 г. — 14 284. Спадът не може да се обясни с една-единствена причина, но загубата на големите работодатели несъмнено отнема на младите хора една от основните причини да останат.

Когато един завод затвори, не изчезват само работни места. Затваря столът, където хората са се срещали. Изчезва автобусът за смяната. Настъпва тишина в кварталите, където вечер са се прибирали работници. Изчезва и усещането, че трудът ти има смисъл и че градът има бъдеще.

Носталгията по „Китка“ не е тъга по миналото само защото е минало. Тя е въпрос към настоящето: защо България допусна цели градове да останат без своята индустриална опора? Защо толкова леко приемаме, че младите трябва да заминат, а старите предприятия да бъдат помнени само по счупени халета, комини и снимки?

Старите сервизи с марка „Китка – Нови пазар“ някогашни конкуренти на световният пазар за кристал, стъкло и керамика, днес стоят по витрини, тавани и семейни бюфети. Те не са просто ретро предмети. Те са малки свидетелства за времето, когато от Нови пазар излизаше красота, направена от човешки ръце — и когато един завод можеше да поддържа живота на цял град.